Защита на правата на гражданите и на правото на компенсации

От директивите става ясно, че на всеки, който е бил жертва на дискриминация или счита, че е бил обект на несправедливо отношение поради негови отличителни особености, трябва да бъдат осигурени достъп до адекватна правна защита и право на компенсация (т.е. трябва да имат възможността да поправят нещата).

Правителствата във всяка от страните членки определят дали това да се осъществи посредством съдебни процедури – например чрез системата на наказателното или гражданското право или чрез административни учреждения, като трибунали. Отделните правителства могат също да вземат решение дали да насърчават извънсъдебното уреждане и да изградят система за разрешеване на случаите на несправедливо отношение чрез преговаряне между страните, а не по съдебен път.

Директивите задължават правителствата да се погрижат за това, хората подаващи оплаквания за несправедливо отношение, да имат правото да бъдат поддържани и представлявани от техния професионален съюз, както и от специализирани асоциации или организации. В същото време те трябва да следят за ефективното, справедливо и убедително прилагане на санкциите в случаите, когато e била извършена дискриминация.

С други думи, наказанията трябва да бъдат в зависимост от причинената вреда и следва да функционират като възпираща мярка срещу поведение от този вид. За да се повиши допълнително степента на защита срещу дискриминация, от правителствата се изисква да въведат съответно законодателство, при което тежестта за доказването при гражданските дела (т.е. когато не са повдигнати криминални обвинения) да се поделя между лицето, подало оплакване за несправедливо отношение и лицето, срещу което е подадено оплакването.

Това означава, че отговорността за доказването или опровергаването на обвиненията ще бъде поделена между двамата. Лицето, което подава оплакването, трябва най-напред да покаже, че изложените факти са недвусмислено свързани с извършената дискриминация (че има убедителни на пръв поглед доказателства) и че следователно има основание да бъде заведено дело. След което лицето, обвинено в извършване на дискриминация, ще трябва да докаже, че не е проявило несправедливо отношение и че е имало основателна причина за действията си.

Следователно върху обвиненяемия пада тежестта да убеди съда, че с действията или поведението си не е извършил дискриминация. От лицето, предявило иск за дискриминация, не се очаква да предостави решаващи доказателства, с които, така или иначе, то най-вероятно няма да разполага. Нещо повече, правителствата са длъжни да подсигурят адекватна защита на лицата, подали оплакване за дискриминация, срещу виктимизация или евентуални репресивни мерки с цел отмъщение, като липсата на такава защита би могла да ги ограничи в правото им на равноправно отношение.

Това важи и за свидетелите в делата за дискриминация, на които трябва да бъде осигурена същата защита срещу виктимизация, която да ги насърчи да дадат показания. По тази причина от правителствата се очаква да приведат в изпълнение мерки, които да попречат на обвинените в извършване на дискриминация да реагират чрез такъв тормоз. По-конкретно, тези мерки трябва да защитават работещите срещу възможността от уволнение, ако подадат оплакване, предприемат съдебни действия срещу работодателите си или ако предоставят доказателства в дела за несправедливо отношение.